The truth - Скрити, неказани и нефалшифицирани истини за Плевен, България, Балканите, Eвропейския Cъюз и Света... Всичко и от Всеки, като регистриран потребител (автор)...
обзори, статии, обяви, реклами...


Централният площад Едър шрифт
Търсене в Уеб: 
Избор на търсачка 
Търсене в портала: 

Вие сте:   нов  посетител
 Начало » България » Древна България » Българите в Мала Азия

България » Древна България

Българите в Мала Азия Изпрати E-mail
България - Древна България
Дата на публикуване: 25 Март 2011
Публикацията е прочетена: 5516 пъти

От стари времена нашите деди - древните българи - обитават не само Балканите, а и земи в Мала Азия




 

От стари времена нашите деди - древните българи - обитават не само Балканите, а и земи в Мала Азия. Днес в България живеят хиляди потомци на малоазианските българи, които са напуснали земите си след Междусъюзническата война (1914 г).

Последната българска държава в Мала Азия е покорена от турците през 1516 г., когато султан Селим І разбива войската на българската кралица Катерина.


През 1391 българите при Булгардаг разгромяват Баязид.


Днес наши историци ни убеждават, че прадедите ни са отишли там късно - едва преди 3-4 века и ние знаем, че някои от дедите ни са помнели местата в България от които са се изселили към Мала Азия и са се върнали отново по същите села, но българи живеят там много по-рано. Тяхната култура не прилича на емигрантска - напротив - от нея прозира ясното съзнание за собствена земя и за роден край - там на стотици и хиляди километри от България. Пълноценна местна култура не се създава за няколко поколения. Другата характерна черта на малоазианските българи е, че по нищо не се отличаваме от останалите българи - едни и същи са фолклора, обичаите ни, диалектите ни - за разлика например от бесарабските българи, които имат свои особености. Това показва, че никога не сме прекъсвали връзките с България. Преселници от България наистина непрекъснато са се заселвали в българските области в Мала Азия, но много данни сочат, че още от древността това са български земи.

 Краткото житие на Климент Охридски - авторът на житието, Охридският архиепископ Димитрий Хоматиян свидетелства в началото на XIII век, че българи са живяли в Мала Азия  - Бурса и малоазийската планина Олимп - още преди времето на Александър Велики, и че именно от тези българи е родом Св. Климент Охридски:

"1. Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи*, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и голяма част от Македония и Тесалия.

2. Преподобният мъж водел произхода си оттам."

*Византийските автори често наричат българите „мизи", а България - „Мизия". Това народностно име се предпочита от тях след падането на България под византийско иго. В Мала Азия има област Мизия и затова авторът е смесил Мизия от Мала Азия с областта между Дунав и Стара планина.


Българи живеят на компактни маси в продължение на векове в сърцето на Османската империя.

При появяването на турците, в Мала Азия има още една голяма държава - Караманската. Караманците били основния съперник на османските турци в Анатолия. Те били християни, както и малоазианските българи. От караманските хроники научаваме повече за българските държави в Мала Азия.

Турците израстнали като империя (с еврейска помощ и еврейски пари) в постоянни борби с караманците и техните съюзници - малоазианските българи. И по-късно векове наред Османската империя печелела победи в Европа, Азия и Африка, но търпяла поражения в самото си сърце - Анатолия - от съюзените войски на караманските и българските владетели.

В Караманското шахнаме (царственик) се говори за две български държави в Южен Анадол в полите на Булгар-даг (Българска планина), разклонение на веригата Торос. За държава в Мала Азия с името Булгар се споменава още в летописна бележка на Санджар, а в повествованието „Сказание за Малик Данишменд“ също се говори за българската държава в Булгар-даг с център Ерменак. Едната е просъществувала до разбиването на българските войски /водени от българската кралица Катерина/ от войските на османския султан Селим I преди похода му до Египет и Арабия през 1516 г., а другата Булгар до 1518 г. , разбита пак от Селим І , след похода му.
В летописа на Абу Мансур ал Хазини се споменават
"славянските страни Сувар, Булгар и Анкара...". „Историята на Караман" хвърля обилна светлина върху българите във и около Българската планина и техните военни действия в Мала Азия от началото на XIII в. до началото на XVI в. Има сведения, че периодично са идвали през вековете още българи от Кавказ, Балканите, Приазовието, Средна Волга, Долна Кама.
Когато караманците идват в Южен Анадол около 1217 г. влизат във войни с България от Тороските планини. След едногодишна война те заживяват в съюз до разбиването им от Селим І. В не малко източници се споменават средновековните държави Версак, Сувар, Булгар, Анкара, като български.

http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1344599/Main/1334097

 

Граници на Българската държава в Мала Азия със столица Ерменак при владетеля Яхша ІІ

 

Българщината в Мала Азия - книга за българите в Мала Азия от Петър Коледаров, 1940 г.

Моменти от книгата:

Българската столица в Мала Азия

Според Караманския царственик крепостта Ерменак (днешния турски град Ерменек - в областта на известния курортен град Анталия) била столица на българската държава в Мала Азия при планината Булгар даг - част от голямата Тороска верига (според други Булгардаг обхваща целите Тороски планини).

Турско-българските войни

Ето как българската столица в Мала Азия била временно превзета от турците през 13 век, според караманската хроника:

Арменците, караманците и турците постоянно се оплаквали на селджукския (турския) султан Аяделин, че българите ги тормозели. Той наредил на своя васал Нуредин бей да тръгне на поход срещу българите.

Град Ерменак е бивша столица на българската държава в Мала Азия
"С помощта на всички огузки, тюркменски и кюрдски бейове и главно благодарение на хитростта "за очудване на всички" той успял да овладее Ерменак, заедно с големите съкровища що намерили вътре и в околността. След 40-дневно сражение превзели Мод, Гюлнари, а после и Маре в Булгардаг."

(Всички имена и титли са дадени в караманския царственик според караманските писатели и турските преводачи и преписвачи, а какви са били в действителност няма други данни.)

Войните с българите продължили няколко години. Накрая българския владетел Яхша хан загинал в битка и неговият син Айдън станал васал на Нуредин бей.

Българите бият кръстоносците

През 1243 г. вече като турски васал Айдън бей се бил с 4000 души българска войска срещу  френските кръстоносци "с железни гащи". В голямо сражение при Гюргес те били поразявани от прашките на "българите, които с всеки камък унищожаваха главите им. Самият Айдън уби на бойното поле 24 души..." Град Селевке (под контрола на кръстоносците) се предал и "българския княз Айдън бе оставен със 7 000 войници за пазител".

Българските князе продължават да водят своя политика в Мала Азия. Те се месят в междуособиците на селджуците (турците) и накрая минават на страната на караманците срещу турците.

През 1343 г. заедно с караманския владетел Алаедин Карамански, 10 000 българи се били срещу Ерменак (вероятно за да си го върнат). За тази година "френците" писали че, била "решително неблагоприятна".


Разширение на българската държава до Средиземно море. Войни между българите и караманците

Руини от Ерменак

През 1354 г. потомъкът на Айдън - Яхша ІІ решил да отхвърли зависимостта си от Алаедин Карамански. В началото не успял да възстанови пълната свобода на българската държава, каквато тя имала при дядо му Яхша І. Бил разбит, българите се оттеглили по непристъпните чуки на Булгар даг и Алаедин Карамански се отказал да ги преследва и простил на Яхша ІІ.

Алаедин Карамански се опитал да привлече на своя страна и Асен - вероятно (но недоказано) потомък на търновските Асеневци.

Последният търновски Асеновец - Иван Асен ІІІ - имал сложна съдба. Първо избягал с държавното съкровище от България при татарите през 1270 г. После татарския хан Ногай се опитал да го убие и той отново избягал - този път при дядо си в Цариград и Андроник ІІ му дал през 1284 г. да управлява областта Троада. Най-сетне последните асеневци, според Иречек, изчезнали в Мала Азия. Ето че след 70 години те се появяват може би пак.

Родственикът на Асен - Асеноглу (вероятно негов син) през това време заедно с варсаци се отправил за град Тарос, където бил Яхша ІІ хан и го убедил отново да въстане срещу караманците.

Варсаците (берсилците) са съюзници на малоазийските българи. Те са народност от български произход, която от древността живее на две места - в Македония и в Кавказ, но се разселва и към Мала Азия:

 "Племето Березити, населяващо района около Охрид и Битоля е известно още и като варсаци или барсаци. Точно с такива названия (варсаци, барсаци) са известни и берсилите, родствено на прабългарите племе от Североизточен Кавказ, древната Берсилия."

Ханът изявил желание да стане "султан" и с развято знаме начело на 20 хиляди войници се отправил към град Мут и го превзел. Там бил провъзгласен за шах (вероятно цар), а Асен и Садедин (вероятно водач на варсаците) били назначени за везири. Българският шах Яхша ІІ превзел град Гюлнари и всички места до Карадаг и Аляйе.

При Ларенда, където воювал с караманите, пристигнал срещу него и Алаедин Карамански. Яхша не могъл да удържи и отстъпил в Паяс (Пияс), където местният управител минал на негова страна.

"Алахан манастир" в Ерменак

По-късно начело на 20 хилядна войска шах Яхша превзел град Никде (Нийде) и Акъ Сарай. Там обаче бил обсаден от Алаедин. Той успял да внесе разцепление сред българите. "Най-после Алаедин опростил Асен, който взел всичкото си имане и дружината си и излязъл. Отпосле името му не се чуло вече." - пише царственика. Тук вероятно е края на Яхша ІІ, който разширил българската държава в Мала Азия до Средиземно море - от залива Александрета до залива Адалия.

Алаедин победил, но оттам нататък караманците и българите трябвало да се защитават от турците.

Войни с турците. Българите разбиват Баязид

След битката на Косово поле (1380 г.), султан Баязид (бъдещия поробител на Търновска България)  се видял подсигурен в Европа и решил да уреди несигурното си положение в Мала Азия и да се справи със своя зет султан Алаедин ІІ, емира на караманците. Алаедин ІІ и българите от Булгардаг и Тюркмени се събрали на съвещание. Сблъсъкът с Баязид бил неизбежен. Водачът на българите от Тюркмени Айдъноглу с 10 000 "българи каменохвъргачи" и 6 000 гюлнарци връхлетял върху войските на турския стратег Демир Таш. В боя се хвърлил и султан Баязид, но се намерил в опасност и се принудил да сключи мир - през 1391 г.

Баязид презема Търново /с еврейска помощ/ и води още две войни с караманците и малоазианските българи, които все се подновяват, тъй като не успява да ги подчини.

Тамерлан и българите

През 1402 г. монголския хан Тамерлан напада Баязид и му нанася пълно поражение. Накрая поробителят на България на свой ред е пленен от Тамерлан. Малоазианските българи останали неутрални и се прибрали в своята непристъпна област. Заради това им благосклонно поведение, Тамерлан останал доволен от тях и "върнал на българите всичко, що било българско".

 

Кралица Катерина

Царственика съобщава за още една българска държавица - в непристъпната планина Еренкелов (Еренколоф - вероятно това е планината Еренлер с височина 2319 м, която се намира на северо-изток от Бейшехир). Там в края на 14 и началото на 15 в. царувала българската кралица Катерина. Турския проф. Асъм бей (изследовател на караманския царственик) разказва: "Понеже била умна, тя станала много богата. Тя не ходила на плячка, а войската си използвала за обработване на земята. В една хубава местност тя имала чифлик и дворец, който наричали Алтън сарай, т.е "златен", защото стените му отвън били със златни покривки. Водата за него била хваната отдалеч и доведена с водопровод."

По нейно време, изтощени от вековните войни с турците, караманците се били оттеглили при българите в Булгардаг и цялото население от границите на Коня до границите на Бейшехир останало под властта на кралица Катерина.

През това време султан Селим водел войни в Египет, но понеже тила му бил постоянно смущаван от караманците и 10 000 българи от Ерменак, той решил веднъж за винаги да се разправи с тях. За тази цел изпратил своя пълководец Абдулах Кемал паша срещу Катерина. Тя обаче отлично се защитавала с въоръжените си с прашки войници и оръдия, разположени по височините около двореца й. Имала успех - Кемал паша паднал убит в сражението, а войските му се върнали в Кония.

 Но по-късно султан Селим обградил Алтън сарай, бомбардирал го и го разрушил. Катерина се отдръпнала в планината и поставила в пещерите в прохода войници, които обстрелвали турците и те с големи жертви овладели прохода. Там успели да поставят артилерия, която довършила българите. Кралицата, войската и част от населението загинали, а остатъка се разбягали.

Планината Еренлер

Според надписа на гроба на Кемал паша, тези битки се водили около 1413-14 г.

Каква е била по-нататъшната съдба на българите от двете български държави не е известно.

По-късно малоазианските българи разказват предание за някаква Маненска крепост на "Мано, български войвода" и твърдят, че караманците са потурчени българи. Обаче караманците са християни, говорят турски, а пишат на гръцки. Има много покараманчени българи.

Останали са "много старини" от крепостта Ерменак, но до тях не можело да се иде, а развалините на двореца на кралица Катерина стояли до 19 век, според преписвача на шахнамето Ибрахим Аджизи. Те образували могила, която местните наричали Хатун сарай - "Женски дворец".

Българите и от двете държави са християни.

 

През цялото Средновековие и до 20 в. в Мала Азия се заселват българи - заточени там от византийци и турци или доброволни преселници, които бягат от турски размирици в балканските български земи.

През 7 век император Юстиниан заселил 30 хиляди пленени българи от Македония в Киликия за борба срещу арабите. 208 хиляди български бежанци по време на Телец са заселени от византийците във Витиния (Брусенско).

През 50-те години на 9 век Кирил и Методий отиват в манастира Полихрон в малоазийската планина Олимп (до Бруса) и там създават азбуката си.

През 14 век, при византийски междуособици, турците опустошават Тракия и изселват голяма част от населението в Мала Азия. Такива роби се отвличат в Мала Азия  и през всички следващи столетия. Народният певец пее за многото "синджир роби".

Хиляди българчета взети за еничари още от 15 в. били изпращани срещу Тамерлан и по фронтовете в Мала Азия, Сирия и Египет. След това тези "войнигани" минавали в обоза и ставали пастири и коняри на султанските и везирските стада и хергелета. С песни, гайди и знамена те влизали в Цариград и откарвали стадата към Мала Азия. Много от тях се заселвали и се задомявали в българските села в Мала Азия и оставали при малоазийските българи.

Връзките с България

били постоянни - в Мала Азия непрекъснато обикаляли български търговски кервани на камили и продавали стоките на българските занаятчии, които били едни от най-известните в Османската империя - аби, шаяци, черги, гайтани от Габрово, Самоков, Устово, Димотика. Много балкански и родопски еснафи, покрай търговията, също се заселвали в Мала Азия.

Най-късните български поселници в Мала Азия са бежанците. Високата порта, подобно на Византия, за да отслаби България, започнала да заселва в Добруджа, Делиормана и на други места селджуци и други турци. В България станало несигурно заради кърджалии, еничари и други бандити. Много българи се принудили да търсят спокоен живот по-близо до централната османска власт. Така се появили най-новите български селски и градски махали в Мала Азия - от 17 до 19 в. Те са запазили българския език, нрави, носия, лични и фамилни имена, песни и обичаи.

Еничарин

Занимавали се със земеделие, пчеларство, бубарство, скотовъдство. Коледаров пише, че те са били заможни и беден човек между тях рядко имало - всеки род притежавал средно по 100 декара земя.

Имали буден български дух. През 1873 г. жителите на българското село Мандър пребили с колове гръцкия Кизикийски владика. До там се стигнало, защото отказали да плащат данък владичина на гръцката Патриаршия, а той имал неблагоразумието да посегне на един от българите. За инцидента разказва мандърският учител Неделчо Орешков, който оставил бележки за родното си село и за учителстването си.

Почти навсякъде имало черкви, в които се пеело и на български (освен на гръцки). Делегация от Мала Азия поискала от българската Екзархия български свещеници и учители, но тя не успяла да им изпрати и такива имало само двама.

Нашите предци живели в Мала Азия сравнително свободно и охолно до Освобождението. Тогава започват притесненията.

/Забележка: Възрастен българин от най-голямото българско село Коджа Бунар (дядо Илко от с. Бяла поляна) разказва следната история, непотвърдена от нашите учени. Българите живеели спокойно, били собственици в земята си, местните турски паши ги зачитали и си имали вътрешно самоуправление. Не създавали проблеми на турските села и те също не ги закачали. Положението се променило около Балканските войни, когато правителството започнало да заселва в близост до тях черкези-бежанци. Те започнали да създават проблеми на българите. Отношенията между черкезите и коджабунарци се изострили. Турската власт отказала да вземе страна. Развръзката е следната - най-сетне преди една сватба в селото дошъл черкезки главатар с хората си и обявил, че той ще е първия, който ще спи с булката през първата брачна нощ. В деня на сватбата младоженеца събрал приятелите си и въоръжени причакали черкезите на реката. Те наистина се появили и когато тръгнали да пресичат, българите започнали да ги убиват един по един. Убили няколко от тях и черкезките села се разбунили. Местният турски паша предупредил българите, че срещу селото се готви погром. Това ускорило изселването им в България, с помощта на пашата./

Изселването

Българските села през 1913-1914 г. - насила били принудени от турската власт да се изселят.

/Забележка: Едни от най-ярките разкази, които по-възрастни малоазианци помнят от бащите си са за големия български кораб, с който преминали Босфора и премреждията и затрудненията, които им създавали турските власти, докато се качат на него. Често не им разрешавали да вземат голяма част от собствеността си. Така от заможни хора някои, които не си направили сметката навреме да се сменят с турски семейства, се озовали в България бедни бежанци. Другите ярки спомени са за приготовленията за преселването. По-будни българи от малоазийските родове по-отрано пътували за България и издирвали турски семейства с които да се сменят и да разменят къщите и имотите си. Първите от тях били гледани като авантюристи. Но по-късно и други малоазианци последвали примера им. С тези турски изселници от България, с които се сменяли, те се сприятелявали, а с някои приятелството им оставало за цял живот./

В Мала Азия остават много българи, които изгубват самосъзнанието си. В градовете Бандърма, Бруса (един от кварталите там и днес се нарича "Булгаръ Махле" /към 1940 г., когато е писана книгата/), Смирна (там К. Фотинов издава първото българско списание - "Любословие" - през 1842-1844 г.) и др. те се потурчват, а другаде, като в с. Къз-Дервент, се погърчват.

Малоазийски българи са и част от "гръцките бежанци от Мала Азия", за които гръцките вестници пишат, че говорят по-добре български, отколкото гръцки.

Багдадските българи

Западни учени пишат, че българите имат вродена склонност да колонизират. Така една част от малоазианските българи стигат чак до ... Багдад  и по-точно планинската му околност. Те се занимават с обработване на горите, селата им са чисти, без инородци и иноверци.  През 19 век те говорили български и знаели за съществуването на българи и българска държава в Европа. По селата си багдадските българи си построили каменни черкви. Към края на 19 век в България пристигнал един багдадски калугер, който събирал помощи за един тамошен български православен манастир, който те си направили.


За българска държавност в Мала Азия чак до 16 век в района на планината Булгар Даг узнаваме и от книгата на Катерина Венедикова за караманските българи.

Из Българите в Мала Азия от древността до наши дни

Катерина Венедикова

Караманското княжество е най-силният и сериозен съперник на османците в Анадола. През XIII и XIV век то е по-силно от Османското княжество. През XV в. то вече започва да губи сили, за да бъде погълнато постепенно от Османската държава в края на XV в. и да прекрати напълно съществуванието си около началото на XVI в.

"Историята на Караман" ("Караман Тарихи") или "Историята на Караманската династия" е летопис за караманците и за династията Караман в Мала Азия.

"Историята на Караман" е разказ и за компактно българско население, живяло на и около Булгар Дагъ (Планината Булгар, Българската планина) в Тороските планини.

То участвало в походи, войни, сражения, обсади и завладявания на градове и крепости предимно в Южна и Централна Мала Азия, но освен това и в други части на полуострова, а и към Сирия. Съдбата и действията на българите били преплетени със съдбата и действията на караманците при управлението на всички техни владетели и наместници от 1227 до 1517 г. Тези българи имали своя 10-хилядна войска, свои бейове и владетели-ханове, дори кралица. Имали и своя територия, държавица-Булгар. Обитавали земите около и във високата, стръмна и непристъпна Българска планина (Булгар Дагъ), чийто върхове надхвърлят 3000 м. надморска височина, между градовете Ерегли, Нигде, Юргюб, Адана и Тарсус, Ердемли, Мут и Караман, в областа на самия град Тарсус, също и околностите на Бейшехир до Коня.

Професорът по история на турския език и по история на Турция в Истамбулския университет Неджип Асъм има заслугата и смелостта пръв да публикува сведения за българите от разширения турски вариант на "Историята на Караман" (1921 г.)
...за първата едногодишна война на българите, предвождани от Яхши хан и сина му Айдън, в близост до крепоста Маре (вер. дн. Магара) в Българската планина със сборна караманска войска на Нуреддин, баща на Караман (през 1227-1228 г. сл.Хр.); за участието на бея Айдън с 4 хиляди български войници около 1243 г. сл. Хр. в битка срещу неверниците на Гьоркес и Силифке; за участието на 4000 българи около 1273 г. на страната на караманския владетел Мехмед, при р. Чаршамба сую (между Ларенде и Коня) в сраженията между селджуските и караманските войски.
Един клон от българското племе от времето на селджуците и караманците, след монголците (следователно след 1243 г. сл. Хр.) живеел в района на Бейшехир в непрестъпната планина Еренколоф (вероятно това е планината Еренлер с височина 2319 м., която се намира на североизток от Бейшехир). Към края на XV и началото на XVI б. тези българи избрали за своя кралица мома на име Катерина, която разполагала с 10 000 души, въоръжени с пушки.
Когато караманците, застрашени от османците, се оттеглили в Българската планина (вер. след 1487 г.), селяните от границите на Коня до границите на Бейшехир останали под власта на Катерина.
Българите на Катерина и тя самата били разгромени от войската на Селим, преди похода му до Египет и Арабия (1516 г.)
Особено ценни са бележките на Неджип Асъм за езика, религията и произхода на тези българи. Той отбелязва, че "може с основание да се мисли, че ортодоксите, които днес се намират по онези места (от Бейшехир до Коня) и говорят турски език, са остатъци, продължение от онези българи."
Езикът на тези българи е славянски, а тяхната религия - християнска. Това показва, че те са от балканските българи.
Изворите и изследванията сочат български преселения там поне от VIII в., ако не и от по-рано. Вярно е, че тези българи са били компактна маса, както и че в летописа са указани някои от елементите на държавност сред тези българи.
Преданието за "Маненската крепост" на "Мано, български войвода на преселените много отдавна българи с хиляди във времето на българските царе" свързва крепостта Меннан с българското присъствие. Крепост с такова име се намира в околностите на Ерменак в Южен Анадол. В нея често се подслонявали караманските владетели.
Географското понятие Булгар Дагъ, Българска планина, се споменава в "Данишменднаме" във връзка със събитията от 1098 г. сл.Хр. и че по същото време е съществувало понятието българска граница (булгар хаддъ - bulgar haddi) и тази граница се е простирала в полите на Българската планина. Следователно още в края на XI век българите в Южен Анадол са били обединени на териториален принцип.
Ибрахим Татарлъ, позовавайки се на стиховете на Дж. Руми, отбелязва, че българите през тази епоха (XIII в.) са били популярни в Централна, Източна и Южна Мала Азия, че българските племена са били организирани в държавност и през определен период някои малоазииски държави били задължени да плащат данък на българската държава.

Крепостна стена в Ерменак

Татарлъ правилно регистрира, че според "Историята на Караман" от началото на XIII до началото на XVI в. българите вземат активно участие в повечето събития в големи области на Мала Азия и част от Близкия Изток, че българските племена населявали подножията и областите на Булгардаг - наименование, обхващащо през средновековието едва ли не целия Тавърски масив; че и до днес са запазени руините на голям средновековен град по пътя между Коня и Гьоксу, в близост до град Бозкър, известен сред населението като Булгар.
В Малоазииската българска държава били включени християнски славянизирани българи от Балканския полуостров, тюркоезични българи, къпчаци, кумани и др.
Татарлъ изказва предположението, че е възможно една част от българите около Булгардаг да са се преселили в Западна Мала Азия и да са поставили основите на Айдънското княжество. Друга част останали в Южна Мала Азия и са се разселили в съседната Чукурова и равнината на Коня и постепенно се асимилирали. Вероятно други продължили да съществуват като т.нар. караманлии, говорещи тюркски, а изповядващи християнска религия.

Според Ходжа Деххани, когато предците на караманците идват в Мала Азия от Ширван и усядат в южната част на полуострова (по наши хронологически уточнения ок. 1217 - 1228 г. сл. Хр.), те заварват българите в и около Българската планина и дори една година се сражават с тях. След това караманци и българи влизат в съюзни, а може би и във васални отношения и извършват съвместни военни действия непрекъснато от XIII докъм първата четвърт на XVI век.
Някои автори са обърнали внимание в изследванията си на Българската планина, която често е арена на действия в "Историята на Караман", а и в други извори.

Тороските планини са от най-важните планински вериги на Турция. Простират се в Южен и Източен Анадол по протежение на Средиземно море.

Караманска крепост
Татарлъ счита, че в средновековната тюркска литература названието Булгардаг има по-широко съдържание, отколкото сега. То се отнася едва ли не за целия Тавърски планински масив.
Някои учени са обръщали внимание в изследванията си и на Българския рудник (Bulgar madeni), който се намира в Българската планина. За Българския рудник (Bulgar madeni) или за рудника в Българската планина (Bulgar dagi madeni) е отбелязано, че е "прочут оловно-сребърен рудник на северния склон на Булгар дагъ, южно от големия път на кервани от Коня Ереклиси до прохода Кюлек, югоизточно от Ули къшла". Бил разработван с прекъсване от 1825 г. до Първата световна война. Още в средните векове Ибн Фазл аллах говори за сребърен рудник в околностите на [славянската крепиост Лулуа] и това е същият Булгар мадени.
Турският учен проф. д-р Зеки Веледи Тоган споменава за придвижвания от Северен Кавказ към Анадола на племена, свързани с прабългарите, през време далеч преди новата ера. Той излага следните интересни мисли:
"Когато скитите идват към Източна Европа, те подгонват киммерийците, kоито живеят в Северен Кавказ, към южната част на Кавказ и към Мала Азия. Гръцкият автор Прокопий показва тези киммерийци като прадеди на по-сетнешните българи. Подобно на това и иранско-хазарското предание говори за кимарийците като прадеди (деди) на българите...
M.И. Артаманов отбелязва: "От древноизточните извори е известно, че кимерийците са се появили в Мала Азия в 20-те години на VIII в.пр.Хр." В такъв случай може би ние би следвало да отнесем тази първа поява на прадеди на по-сетнешните българи в Анадола около това време.

Неведнъж потомци на българските владетели са играли важна роля в Анадола. За 1045 г. арменски източници разказват, че Арон Булгар, син на Българския цар Иван Владислав, бил един от първите управители на бившата столица на Армения - Ани. През 1048 г. една от трите византийски армии, които се сражават против тюрките селджуци, била командвана от Арон, син на българин, който владеел Васпураканския край.
И извори за XII в. регистрират славянско и българско присъствие в Мала Азия. В летописа на Абу Мансур ал Хазини "Забележителните дни на селджушката държава" , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават "славянските страни Сувар, Булгар и Анкара..." (цитат по Татарлъ).
В османските регистри Анкара е посочена като едно от местата, в което летуват и зимуват български джемаати - юруци.


За устойчивостта на народностния ни дух, за способността му въпреки неблагоприятните исторически условия да отстоява културното наследство на предците си разказва в книга си „Необикновената история на малоазийските българи“ известният журналист Димитър Шишманов. Сам потомък на малоазийски българи, преселени в с. Кайбикьой, Гюмюрджинско, Д. Шишманов разказва живо и увлекателно за предците си, върнали се след векове в старата родина, съхранили непроменени езика, вярата, обичаите, носиите, хорћта и песните си.

Откъси от книгата на Димитър Шишманов, в която авторът твърди, че при принудителното изселване на българи от Мала Азия през 1914 г., в Анадола са били изоставени български имоти и недвижимо имущество на обща стоиност 481 377 961 долара (близо половин милиард долара по цени в Турция от 1982 г. приравнени към днешния долар). Днес наследниците на българските изселници нямат никакви права върху тези имоти. Това статукво ярко контрастира със запазените права на българите мохамедани, които се изселиха последните десетилетия от България в Турция.

Из книгата

Необикновената история на малоазийските българи

на

Димитър Шишманов

"Ние сме българе, ние сме българе"

        Български войници на Чаталджа през Балканската война 1912-1913 г. били изненадани от този вик на тичащи към тях турски войници. Турските войници разказали своята одисея: били българи от Анадола (Мала Азия), избягали от турската армия. С риск за живота си те дезертирали и минали фронтовата линия, за да се бият за България. Младотурската революция от 1908 не им дава прокламираните права, но въвежда военна служба и за българските момчета.

Къз-дервент - най-известното на европейците българско село в Мала Азия

Първите сведения за това голямо и будно, чисто българско село в Мала Азия, са от трима европейски пътешественици, дипломати и военни. През 1807 г. италианският пътешественик д-р Салватори на път за Цариград попаднал в Къз-дервент. Салватори пише: "Един ден преди да стигнем Никея, пренощувахме в едно село, наречено Къз-дервент, населено само с българи. Ще има около два века, откакто седем челяди българи, преследвани за религиозни причини, напуснали своите огнища и дошли да се укрият в тая местност, наистина алпийска и дива, но какво не може да направи човешкото прилежание!
       Днес се наброяват до 150 семейства, които живеят помалко притеснени, отколкото дето и да било другаде, произвеждат много лен, коприна и овощия. При пукването на зората видях много жени да чукат лен върху един уред, подобен на тоя, който се употребява в Италия, с весело лице и поздравявайки слънцето със своите песни".

Френския пътешественик и дипломат в Персия Ж. М. Танкоан около същото време минал през селото и пише:

"Бяхме приятно изненадани като открихме в това село жени, които се движеха с открито лице и мъже, чиито нрави странно противоречаха на азиатските изобщо. Открихме също носии на жителите от бреговете на Дунава и чухме славянски език в местност, в която бихме го сметнали съвсем чужд. Някои сведения скоро ни дадоха обяснението на това откритие. Жителите ни разказаха, че са от български произход и че селото им е било основано почти преди един век от бащите им, изселили се и дошли да търсят в Азия щастието и спокойствието, което не са могли да намерят в родината си. Тяхното прилежание и това на потомците им скоро довело до разцвет тази малка република, всичките жители на която изглеждаха щастливи и доволни. Атмосферата на охолство и благополучие цареше във всички къщи, в които намерихме най-сърдечно гостоприемство. Ако е вярно, че леността е майка на всички пороци, тя трябва да е рядкост в Къз-дервент. Всичките му жители, мъже и жени, бяха заети в полезни работи: почти всички жени предяха коноп и ние научихме, че конопеното семе е най-голямото богатство на домакините и главният им предмет на търговия.
     Жителите на това село са християни, източно-православни. При нашето идване те не проявиха нито подозрение, нито ревност. Жените им са хубави и добре сложени и с тях ние разговаряхме така свободно, както с мъжете им."

Един малък български свят в Мала Азия

Етнографът Васил Кънчов в края на XIX в. посетил град Гьонен и с. Киллик. От тамошните българи той се осведомил и за други добре запазени български села:

Къз-дервент - 400 къщи, Коджа бунар - 350 къщи, Сьоют - 60 къщи, Кубаш - 100 къщи, Тъойбелен - 50 къщи, Йеникьой (Ново село) - 150 къщи, Мандър - 150 къщи, Аладжа баир - 50 къщи. Киллик (Икинлик) - 50 къщи, Симавла - 40 къщи, Хаджи Паункьой - 80 къщи. Маната - 100 къщи, Байрамич - 30 къщи, Стенгелкьой - 60 къщи, Чатал-тащ (Чатал-тепе) - 70 къщи, Урумче - 40 къщи, три села, на които не е
посочен броят на къщите - Чалтик, Трама и Мата. В списъка фигурира и град Гьонен - 50 къщи.

По-подробни са сведенията за българските села към 1897 г. в също така многократно цитирания труд на Л. Ив. Доросиев. Сведенията той получил от брат си Яким, абаджия в гр. Балъкесир. Списъкът, съставен въз основа на тези сведения, съдържа имената на 11 села с означен брой на къщите и жителите:

Коджа бунар - 245 къщи с 1485 жители, Сьоют - 65 къщи с 440 жители. Ново село (наричано още Йеникъой и Къзълджилар) - 65 къщи с 425 жители, Киллик - 35 къщи с 212 жители, Тьойбелен - 125 къщи със 712 жители, Аладжа баир - 55 къщи с 308 жители, Ташкеси - 35 къщи с 252 жители, Мандър - 145 къщи с 940  жители, Хаджи Паункъой - 60 къщи с 344 жители, Юрен - 15 къщи с 95 жители, Кубаш - 20 къщи с 115 жители.
     Или всичко в тези български села в околиите Боля и Бандьрма е имало 865 къщи с 5323 vители.
 

Изоставените в Мала Азия български имоти и Ангорският договор

         Заставени да напуснат родните си места, малоазийските българи не са могли да вземат друго със себе си, освен дребен багаж.

В Сборника на Главната дирекция за бежанците от 1932 г. се съдържат твърде непълни сведения за изоставените недвижими имоти и движимо имущество от 1650 български семейства, изселени през 1914 г. от Мала Азия. Данните сочат: 1527 къщи, дюкяни -109, стопански сгради -1070, мелници -106, ниви - 249130 декара, ливади 3867 декара, градини - 2664 декара, гори - 124855 декара. Или всичко недвижими имоти и движимо имущество на обща стойност 481 377 961 долара (изчисленията са по цени в Турция към 1982 г., приравнени към щатския долар). За всички тези имоти и имущества малоазийските българи-бежанци не са получили никакво обезщетение.
Богатите семейства притежавали по 500-800 и повече декара земя, средните по 100-120-150 декара. Най-бедните по 50 и повече декара.

Непосредствено след преврата в България на 9 юни 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприело постъпки за нормализиране на отношенията с Турция, като се сключи договор за приятелство между двете страни. Това правителство, дошло на власт с преврат, се нуждаело от такъв договор, за да зарегистрира някакъв успех във външната си политика, да направи пробив в международната изолация, в която изпаднало. Кемалистите добре разбирали, че правителството на Цанков е много притеснено, както от вътрешната опозиция, така и от международната изолация и се възползвали от неговата слабост и затруднения.

Първото условие било освен договора да бъде подписан Протокол, като неразделна част от него, за уреждане на въпросите на изоставените от бежанците турци и българи имоти в двете страни. Второто условие: да се признаят и гарантират еднакви права на "мюсюлманското малцинство" в България и на българското в Турция, каквото не съществувало, с изключение на българите мохамедани, но Турция не ги признава за българи. През 1913 г. били изгонени иточнотракийските българи, през 1914 г. - малоазийските българи. Третото условие било двете страни да се споразумеят за размяна на неравните по количество и стойност имоти на изселниците, като тези имоти в голямата си част станат собственост на държавата, в която се намират. По количество и стойност изоставените в Турция български имоти надвишавали десеторно турските в България.
Турската страна преследвала една голяма национална цел със сключването на Договора и на протокола към него, без това изрично да се упоменава: България да се откаже от всякакви претенции за българската земя Източно Тракия и с оглед на тази цел да не се допусне завръщането на източнотракийци по родните им места.

Това е един от най-несправедливите договори в новата българска история, които българско правителство е сключвало. Този договор, който най-широки среди на българската общественост и по-специално източнотракийските и малоазийските българи нарекоха "предателство", трябва да се знае и помни, за поука и на сегашните и бъдещите български управници и дипломати.
 

Подписването на Ангорския договор предизвиква бурни протести в България. В София е свикан Десети извънреден тракийски събор, в който участват представители-делегати на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци от цялата страна. На 26 май 1926 г. съборът приема единодушно Меморандум до Народното събрание и до всички депутати, в който се заявява:
"Би могло да се говори за взаимност само ако Турция позволи на тракийските българи да се върнат по родните си огнища като бъдат възстановени в пълно владение на имотите им и върху тях се разпростре покровителството, за което се говори в договора. Но понеже Анкара упорито и категорично отказва да стори това, очевидно става, че не може да се говори за никаква справедливост."

Пожертвуването на българската национална кауза и идеал за Тракия е друг момент в договора, към който Меморандумът привлича вниманието на обществеността: "Ангорският договор унищожава основите на българското право върху Тракия, към която от векове насам бе устремен нашият народ."
      
В заключение на Меморандума се заявява: "Десетият извънреден събор на тракийските изгнаници и бежанци издига своя глас на протест срещу тоя жесток и унищожителен договор и заявява, че нашите права над вековните ни имоти са свещени и неотменими."

От името на малоазийските българи са поставили подписите си делегати. В изказванията си те обърнаха внимание, че и малоазийските българи не са доброволни изселници, а принудени да напуснат родните си места с насилия, като са изоставили всичките си имоти и имущества.

Поради масовите протести в цялата страна правителството внася в Народното събрание за ратифициране на Договора за приятелство между България и Турция, подписан от правителството на Ал. Цанков на 18 октомври 1925 г., едва в края на май 1926 г., когато министър-председател е Андрей Ляпчев.

На 27 май 1926 г. правителството налага ратифицирането на договора с мнозинство само от 14 гласа.

В статия във в. "Тракия" от 4 октомври 1929 г., озаглавена "На вниманието на бежанците от Мала Азия" Коста Георгиев пише, че турската страна не изпълнява задълженията си по договора, които са в полза на малоазийските българи. Тя не допуска малоазийски българи да се завърнат в селата си в Мала Азия и да влязат във владение на имотите си, да ги продадат или да ги предадат на свои пълномощници за използване. Той цитира случаи, когато малоазийски българи-бежанци, тръгнали за Мала Азия, са спрени в Цариград, и заплашени: "Можете да заминете обаче за главите ви не отговаряме, а за продажба на имотите ви и дума да не става."
Любопитно ще е за читателя да узнае какво е било отношението към Договора за приятелство между България и Турция и протокола към него, на Михаил Герджиков, главен ръководител на Илинденско-Преображенското въстание в Одринско през 1903 г. През 1925 г. Герджиков е бил политически емигрант в Цариград и от близо е следял преговорите за сключването на договора.

Според Герджиков българското правителство се е отнесло "престъпно безотговорно" като е изпратило в Анкара за преговорите делегация, в която не е имало нито един специалист по разглежданите и решаваните въпроси. "Турското правителство - пише Герджиков - бе поверило цялата работа около преговорите в ръцете на специалисти, които основно проучваха третираните въпроси и умело успяха да прокарат в самия договор клаузи, чието значение българските делегати дори и не подозираха."

Турци изселници от България могат, когато пожелаят, да идват в България, да се установяват наново на постоянно местожителство, да възстановяват собствеността на земеделските си земи и да се настаняват в родните си къщи. Може ли някой да си представи източнотракийски или малоазийски българин да се завърне в родното си място, да възстановява собствеността на земите си и на дома си. Кой българин бежанец ще посмее да се заселва наново в Турция и кой ще му позволи да стори това? При кого може да иде на гости в родното си село?


Български градове и области в Мала Азия

- Град Нигде е бил български град (или българите са го владеели в съюз с караманците) през първата половина на XIV век ("История на Караман"). Името му е известно и под формата Нийде. На 14 километра югозападно от Нигде се намира Kayseri - Град Кайсери е бил български град (или българите са го владеели в съюз с караманците) през първата половина на XIV век ("ИК").

Konya - Град Коня е завладян от сборна войска на българи и караманци през 1277 г.

Trabzon (Trapeza, Trapezos) - малоазийски град, в околностите на който е съществувала (съществува ?) българска църква. Това сведение говори за наличието на българска колония в Трапеза.

В документа "Данишменднаме", цитиран от Венедикова, Осман Туран пише, че в първите османски съчиненя планините на юг от Трабзон се наричат Булгар или Бургар Даг. Това свидетелство доказва наличието на втора Българска планина - в североизточен Анадол.

Beyshehir - в околностите на град Бейшехир, (разположен на около 80 км западно от Коня) според разширения вариант на "История на Караман", от първата половина на XIII в. до началото на XVI в. живеел един клон на българите, чиято кралица (в края на XV - началото на XVI в.) носела името Катерина.

Bozkyr - според сведения от книгата на Катерина Венедикова, в околностите на това селище (намиращо се на пътя между Коня и Гиоксу) и до днес стоят развалините на средновековен град, коxто е известен сред местното население с името Булгар. ( Географско разположение на Бозкър ?).

Nemrut Dagh - Според турския професор д-р Зеки Веледи Тоган (цитиран от Катерина Венедикова в неината книга), българите (или по-точно техните пра-отци кимерийците) са населявали Мала Азия още в ранната античност.

Bylgar madeni - оловно-сребърен рудник, който се намира на северните склонове на Българската планина. Този рудник е известен под името Български рудник и се е експлоатирал до Първата световна война. Още в средните векове Ибн Фазл аллах говори за сребърен рудник в околностите на "славянската" (сакалибската ?) крепост Лулуа (Улукъшла ?).



 

ХЕТИТЕ

Хетите са населявали централната и източната част на Мала Азия през II хилядолетие пр.Хр. Към XVII век пр.Хр. създават голяма държава, която след XIII век пр.Хр. се разпада на дребни княжества. Хетският език е най-древният писмено засвидетелстван "индоевропейски" език. Писмената форма на този език е хетското клинописно писмо.
 

Хетската империя
и българските поселения и държави на картата на Мала Aзия

1. Средновековният автор Йоан Цеца твърди, че българите са взели участие в Троянската война.

2. В Краткото житие на Св. Климент Охридски авторът Димитрий Хоматиян твърди, че български поселения е имало около Малоазийската планина Олимп край Бурса още преди Александър Македонски.

3. Град Анкара е основан от българи. В летописа на Абу Мансур ал Хазини "Забележителните дни на селджушката държава" , в летописна бележка за Санджар, управлявал от 1117 до 1157 г. , се споменават "славянските" /славянски в кавички, защото става дума за сакалибски, сиреч български/ страни Сувар, Булгар и Анкара.

4. Българските планини на юг от Трабзон. По повод на споменаването на Българската планина в "Данишменднаме" Осман Туран пише, че в този извор и в първите османски съчинения планините на юг от Трабзон се наричат Булгар или Булгар Дагъ.

5. Българската държава в планината Еренколов, около Бейшехир и между Бейшехир и Коня, просъществувала чак до 1516 г. когато българската кралица Катерина с 8 хилядната българска войска е разбита от войските на Селим I.

6. Голяма българска държава в планината Булгар даг /Българска планина/, управлявана от българската династия Яхши XII-XIV век.

7. Вундови българи около езерето Ван.

Въпреки хилядолетията, които ни делят от времето на хетите, и трудноразбираемите клинописни йероглифи, чрез които е достигнал до нас техният език, паралелите между хетския и българския език са все още отчетливи:

agnish - огън, огнище.
at - яде.
da - дава.
daluga(esh) - дълъг.
gima - зима.
hasti(jas) - кости.
haluna - вълна
cardi - сърце; сравни старобългарското "сердце".
kisha - чеша.
lukksi - лъчи, свети.
melit - мед.
nepi(sh) - небе.
newa - нова.
pahshi - пази.
pera - птица; сравни перо, пеперуда.
sharpa - сърп.
shiwat - свят, светлина.
tati - тати, татко.
tupi - тупа, бие.
wali - велик.
warsa - роса.
wina - вино.
 
        Ето и няколко аналогии сред хетския пантеон на боговете:
1. Истану - Бог Слънце, "Господар на правосъдието, който вижда всичко", "Носител на Божествената Справедливост" - българската дума "истина".
2. Кубаба - хетската Богиня-Майка, популярна по-късно с името Кибела - българската дума "хубава".
3. Пирва - хетска богиня, двойник на едноименния Бог на Бурята. - в българския родопски фолклор - Първа Богица.
4. Телепину - хетски бог на плодородието, главен образ на много митове. В един от митовете се разказва как Телепину взел за жена дъщерята на Морето - в българския родопски фолклор - Талатина крале.
5. Яри - хетски бог  - в българския родопски фолклор - Яра Бога.
6. Денгир - шумерски бог, чиято клинописна графема е ползвана и в хетския език - да, това е древнобългарският бог Тангра. Този бог е върховен бог при манихеите (III век сл.Хр.) в Мала Азия, следователно пътят за достигане на тази шумерска традиция до българите най-вероятно е минал през българските поселения в Мала Азия векове преди алтайските чергари тюрките да я усвоят някъде около VII век от съседите си - волгокамските българи.
        За съжаление все още науката не е показала ясно връзката между хетите и голeмия народ на гетите, населявал днешните земи на Северна България в античността. А че такава връзка съществува, ни показва хилядолетната практика на "тракийските" народи да преминават Босфора в двете посоки и да създават големи държави в Мала Азия и на Балканите, и очевидната етимологична аналогия в имената на хети и гети.


 

По материали от:

 


Малоазийски българи

от Уикипедия



Произходът на турците в България и въобще:

Христо КРАСИН

Какъв е произходът на част от българското население, което днес нарича себе си българо-мохамеданско? Какви са тези, които определят себе си като “турци” - мюсюлмани?

/Забележка: Голямата част от "турците" в България - 80-90% - всъщност са турски цигани, т.е. цигани, които се обявяват за турци. Те не се приемат наравно нито от действителните турци - които са предимно бели хора - в България, нито от турците в Релублика Турция. Затова въпросът не се отнася за тях./

Известни са ни двете “вълни”, които заливат Балканския полуостров след 1354 г. с османски поробители. Те стават причина българското население, което вече не е християнско, да се раздели на няколко групи българи, потурчени в различна степен и в последствие разслоени на база език -самосъзнание - религия. Често и основателно казваме, че българският народ е невероятен в уменията си да оцелява. Част от този народ пред възможността да бъде унищожен, приема чужда вяра, част от него запазва и езика си, и обичаите си. Една преобладаваща част от това население днес обозначава себе си като “българе-мохамедане” или за по-кратко, “помаце”, тоест, помъчени, измъчени, принудени и т.н., а друга се самоопределя като “турци”. Има и една малка част от това население, което без въобще да говори турски език, се самоопределя като турско и носи турско-арабски имена. Няколко са основните причини за това поетапно промиване, в смисъл “потурчване” на българското самосъзнание на тези групи от население. На първо място великотурската идея, или тъй нареченият пантюркизъм, която започват да налагат още селджушките турци в процеса на смесването им със заварените из Анадола карамани, лази, анадолски прабългари и други народи. Във времената до Осман Гаази все още турска народност е нямало, но селджуците, дошли от Средна Азия, започват да насаждат мисленето, че всички от Анадола до Босфора са турци и държавата, която вече се е формирала след управлението на Ертогрюл /баща на Осман Гаази/, следва да се нарича Турция. Това е най-старата история, тоест, коренът на пантюркизма, който през следващите векове методично се налага по всички територии, които султанска Турция успява да завладее. И до днес в тази си част пантюркизмът не се е променил - всеки мюсюлманин е турчин!

След обявяване на Независимостта всички правителства с оглед на своите политически или предизборни цели до дванадесет пъти са сменяли имената на това население от български с турско-арабски и обратно, оставяйки го да се чуди какво точно население е то - българско или турско! Липсата на национална доктрина на България след Освобождението и “срамежливото” отношение на българската историческа наука по въпроса, доведоха част от българското мюсюлманско население да забрави същинския си произход.

Следва да разгледаме накратко и една друга част от българското мюсюлманско население, което е с турско- арабски имена и по рождение говори език, доста близък до турския.

Турската народност се формира около 17 век. От хрониките на Мехмед Нешри /средновековен турски автор/ и от Шахнаме /сага/ на караманите е известно, че турската общност от онези векове е сбор от карамани, лази, прабългари и селджудски турци, които в крайна сметка определят общото наименование на този сбор от различни по произход племена. Селджудските турци налагат над тази амалгама от племена общото наименование “турци” и създават предпоставки за възникването и развитието на пантюркизма. Това е най-старият корен на въпросната политика, провеждана и до днес от турската държава. На изток от Босфора още в далечните 600-610 години след Христос е имало български ханства, основани от племената на един от синовете на хан Кубрат. Това е Бат Баян, който ги повежда и прехвърля през Кавказките планини в посока Близкия изток.

И до ден-днешен в Анадола има селища с чисто българско по кръв население, но което е изцяло турцизирано като бит и порядки. Въпреки всичко, това население носи историческия спомен за българския си произход. В повечето от тези селища старият прабългарски език не е забравен. Ала най-показателни за неговия произход са етнографията и битът му - българските носии и шевиците, които са неповторими и незабравими. Дори турските историци не крият българския характер на етнографията на това население, просто защото тя няма как да се скрие.

И до днес една цяла планина в Анадола носи името Булгар даг, тоест Българска планина, която пък е още по-невъзможно да бъде укрита.

След Освобождението започва обмен на население меду Турската империя и новоосвободена България. Население, което е с истински турски произход в страната ни, започва да се заменя с българско население от териториите на Султанска Турция. Процесът е бил мирен, естествен и опростен. Българско семейство се връща примерно от Анадола, носейки крепостния акт за собствеността си, тоест земя, стопанска постройка и други. Тези документи връчва на турско семейство, желаещо да се прибере на изток от Босфора срещу подобен документ за собственост. Така първите години след Освобождението множество семейства от двете съседни държави сменят местоживеене и собственост. Истинските турци бързали да се заселят в пределите на тогавашна Турция, а желаещите оттам българи да се приберат в старата родина, се озовали на запад от Босфора. Според данни, които ни дават и български, и турски историци, десетина години след 1878 г., на територията на България турци не остават. Но остават множество джамии и българско мюсюлманско население. Тогава за какво турско население става дума по сегашните български територии?

“За нацията и изродите”, Христо КРАСИН, в-к Нов Живот 24.03.2007

/Забележка - заглавието на статията явно е провокирано от изказване на Адем Кенан, който нарече българите "нация от изроди". Статията на писателя Христо Красин бе забранена и свалена от сайта на изданието "Перперикон" (на в. "Нов живот"), - въпреки, че в нея няма нито една обидна дума към турците и българомохамеданите в България - защото предизвикала "ожесточени реакции", с нелепия мотив, че повтаряла ... Възродителния процес - една законна, почти безкръвна и навременна самоотбрана на Българската държава срещу размириците, предизвикани чрез част от мюсюлманите у нас от американските служби в периода на Студената война. Сега текстът може да се прочете само във форума на турския сайт на Кърджали, а тук - със съкращения. Не би било зле някой отново да качи текстът й в мрежата, защото доводите на фактите и истината не могат да бъдат "възродителни" и "невъзродителни"./


В областите на старите български държави в Мала Азия - Булгардаг и планината Еренлер следите от българското присъствие все още не са изследвани. Че на официалните историци и на археолозите-иманяри малко може да се разчита, е отдавна известно. Но днес в България потомците на малоазианските българи сме хиляди и би било добре някой от нас да свърши тази работа, да обиколи тези места и да събере повече информация.


Източник:

http://web.hit.bg/bulgarskaistoria/bulgarite_v_MalaAzia.htm


‹ Предишен   Следващ ›
                        

 
Advertisement Advertisement

advertisement.png, 0 kB
BalkanBGEstate Logo
advertisement.png, 0 kB
BalkanBGEstate

Вашите банери   [ Email ]

Telemedicine Center Designed By IT Design Powered by ALA styleswitcher Javascript Original CSS Drop Down Menu Konlong: Best of breed Mambo scripting Some rights reserved



Меню Автор
Детайли
Направи анализ
Обзор (Света)
Обзор (Балканите)
Обзор (България)
Обзор (Плевен)
Създай статия (новина)
Вмъкни интервю
Дай обява
Направи реклама
Добави имот
Обява-Бизнес каталог
Добави URL връзка
Наши и чужди медии
Секции, рубрики и теми
Цени
Изход
Doctor Online
Тематични Рубрики
Онлайн
В момента:669 анонимни онлайн.

Ай Ти Дизайн, ЕООД 

РЕКЛАМНЕН БЛОК 
Georgio Belladonna
  
♥♦ ♣♠
Легендата на световния бридж Джорджо Беладона е преведен на български! За първи път!
♥♦ ♣♠
Цена 13.99 лв.

РЕКЛАМНЕН БЛОК 
«« Публикувайте вашия рекламен текст, лого, банер... тук »»

САМО: 1.95 EUR
  (месечно)
Заявка:  WEBMASTER 


  spacer  
© 2002 - 2014 Webcape Systems, Inc. All Rights Reserved.
© 1998 - 2012 it design Ltd. Всички права запазени.
Уеб Дизайн и програмиране: it design Ltd. 
Последна редакция: 12 Февруари 2011
Най-добър изглед при резолюция 1280х800 или по-голяма.
 
Използването съдържанието на портала става с изричното разрешение от редакцията чрез изпращане на имейл от меню [Контакти] -- Офис или от меню [Чат] с избор на отдел (секция, рубрика).